Приказка за малкия ЧОВЕК и ГОЛЕМИЯ човек

Както всяка приказка и тази започва през едното време ….

И там някъде през девет планини в десета, имало един много малък ЧОВЕК. Малкият ЧОВЕК живеел в  селце с други много малки хора, толкова малки, че били напълно незабележими. Те имали своите малки къщички, малки картинки над камините, малки столчета, и малки телевизорчета. В малкото селце имало и малко фонтанче пред едно малко училище, а до него малка градинка с малки дръвчета. Идилията на малките неща!

НО там някъде, през девет планини в десета, живеел един ГОЛЯМ човек, ама наистина голям, толкова голям, че почти не знаел за съществуването на малките хора.

Напротив, знаел, и затова всеки път се забавлявал, знаейки, че ще им причини щети.

Той често излизал от бърлогата си, все пак там е скучно, и отивал до тези почти невидими малки хора.  Влизайки в тяхното малко селце, ГОЛЕМИЯТ човек започвал неистово да се забавлява – затова, че ще руши, ще властва и ще демонстрира надмощие.

  

През всичките тези години, малките хора се бяха научили как да се защитават. Бяха си изградили малки убежища под земята, в които, като чуят стъпките на ГОЛЕМИЯ човек да се скрият.

  

След като ГОЛЕМИЯТ човек смачка къщичките им и вилнее в селцето им, той доволен от своята победа, си тръгва … и така до следващия път, когато пак ще поиска да се позабавлява с малките хора… А те излизат от убежищата си и започват от начало да градят домовете си … И така, ден след ден, малките хора седят в малките си убежища, обладани от страх. Единствената надежда е, че той ще си тръгне – както всеки път. Най – големият им страх, е че ще ги смачка напълно.

Малкият ЧОВЕК, с който започнахме в началото, всъщност беше още по-малък от другите малки хора. Докато другите малки хора, се бяха захванали за работа и поправяха своите къщички, нашият малък ЧОВЕК, се  чудеше – защо така се прави? И не можеше да разбере…

  

  Реши да попита другите малки хора:

   

   - Защо позволяваме това?!

   - Защото така трябва … - отговорили в един глас те

Малкият ЧОВЕК, обаче не искаше да повярва, че нещата се случват, просто, защото така трябва … Той не вярваше в силата на толкова по – ГОЛЕМИЯ човек..

И ето, стъпките на ГОЛЕМИЯ човек отново ехтяха в далечината. Малките хора започнаха да се прибират в малките си убежища, знаейки че ГОЛЕМИЯТ човек отново ще смачка къщите им …

  

В суматохата,  въпреки че, малките хора били много задружни, изпуснали от погледа си, нашия малък ЧОВЕК. А ТОЙ беше решил, да покаже несъгласието си – гласно. Да пренебрегне страха и незначимостта си ... . Той не знаеше защо ГОЛЕМИЯТ човек е голям, с какво бе го постигнал, какви успехи е имал, в колко общо значими битки е победил … на колко други хора е помогнал …

Малкият ЧОВЕК стоеше гордо на малкия площад решен, че ще се опълчи срещу тиранията.

ГОЛЕМИЯТ човек не закъсня. Пристигна с бавна тежка крачка – точно навреме.

В селото, както винаги, нямаше никой … ГОЛЕМИЯТ човек и не очакваше бурно посрещане. Без да губи време, той започна да мачка - къща по къща. Стигна до средата на селцето. Върху фонтана, който тъкмо щеше да смачка – видя някаква движеща се частица. Частица, защото била толкова малка, че ГОЛЕМИЯТ човека се навел от любопитство да види какво е? И видял малкия ЧОВЕК, който гордо седял на върха на фонтана, така че да бъде забелязан. Всъщност малкият ЧОВЕК стоял там, треперещ и в паника, и вече без ясна представа, какво точно прави. Знаеше едно – готов е за смъртта – но по добре тя, отколкото властта на ГОЛЕМИЯ човек..

ГОЛЕМИЯТ човек бил втрещен – що за наглост - помислил си той. Не са ли тези, като него в мишите си дупки, където ги изпратих?!

Мислейки това, което е едно много бавно действие за ГОЛЕМИЯ човек, малкият ЧОВЕК се провикнал (смелостта му е непозната и до ден днешен):

- Хей, ТИ… 

   ГОЛЕМИЯТ човек чул жужене, реагирал на звука, и се обърнал. Малкият ЧОВЕК продължи:

-  Какво ти дава право да тормозиш всички нас .. (малка пауза) … ти си просто ГОЛЯМ , остави ни да бъдем щастливи…

Произнасяйки „щастие”, малкият ЧОВЕК придобил кураж, и продължи:

-  Знаеш ли ти какво е ЩАСТИЕ? Знаеш ли ти, какво е ЛЮБОВ? Знаеш ли ти какво е ПРИЯТЕЛСТВО? Знаеш ли ти какво е СЕМЕЙСТВО?!

ГОЛЕМИЯТ човек, все пак бил толкова впечатлително ГОЛЯМ, че никога досега не му се бе налагало да говори… И като всеки ГОЛЯМ човек, единственото нещо, което можеше да направи – бе да смачка малкия ЧОВЕК. И той посегна … Но малкият ЧОВЕК продължи да говори, все там отгоре на фонтана, и дори за секунда не помръдваше:

-   А, сетих се? – каза с ирония той – Ти всъщност си просто ГОЛЯМ, и това е единственото, което си. И това ти дава право да тормозиш и убиваш другите. Всъщност – продължавал малкият ЧОВЕК - Ти си жалък, защото нямаш чувства. Защото нямаш мисъл. Защото дори нямаш с кого да споделяш своята жалкост.

Малкият ЧОВЕК, вече бе сигурен, че ще бъде премазан от ГОЛЕМИЯ човек… В същото това време, другите малки хора се бяха подали на прозорчетата на убежищата си и искаха да спасят малкия ЧОВЕК, но ги бе страх.

Малкият  ЧОВЕК, стоеше там, все толкова малък на ръст, но много по – голям в мислите си. ГОЛЕМИЯТ човек бе обзет от ярост, толкова силна, че целият бе позеленял. В него бушуваха чувства, което само по себе си беше нещо абсолютно непознато. Толкова непознато, че тялото му, цялото, трепереше.

ГОЛЕМИЯТ човек вдигна ръката си възможно най – високо, за да удари възможно най – силно малкия ЧОВЕК. Толкова високо, че ръката му докоснала слънцето. И тъй като ГОЛЕМИЯТ човек бил студен и изпотен от ярост, докосвайки слънцето, той се вкаменил. 

Малкият ЧОВЕК, не очакваше такова развитие и гледаше изумен случващото се. Учуден, как точно стана това.

Малко по – малко, започна да осъзнава, че той, самият той, е направил това. И да, успял е да го победи. Успя със смелостта и сърцето си. Смачка ГОЛЕМИЯ човек!

Другите малки хора започнаха да излизат от малките си домове, втурвайки се да прегръщат и величаят малкия ГОЛЯМ ЧОВЕК. Край на страха, край на тормоза.

От този ден, малките хора вече не бяха толкова малки. Взимайки пример от малкия ГОЛЯМ ЧОВЕК, те започнаха да вярват в себе си, да имат и защитават мнението си, да бранят домовете си и да се гордеят с успехите си.

А да… вкамененият голям човек, стоеше там в средата на селцето и пазеше сянка на малките хора през топлите летни дни.