Градски Легенди

За пореден път тя посегна към чашата с уиски. Луната се отразяваше в прозореца на големия и лъскав апартамент. Звучеше приятен джаз. Тя мислеше за много неща и си представяше какъв иска да бъде животът й. Взирайки се в кехлибарния цвят на плътната чаша, видя собственото си изражение. То беше с тежък аромат, топъл цвят и мек вкус…и се влюби в него. Тя беше жена, която обожаваше себе си.

Около пет минути по–късно, след като достатъчно време беше размишлявала над себе си, тя се отегчи. Тихият джаз вече беше скучен, а чашата с уиски – не така вдъхновяваща. Както всяко нещо около нея, така и тази домашна идилия бързо и омръзна. В нея започна да напира пак онова неконтролируемо желание нещо да се случи. Нямаше точна представа, какво трябва да е то, знаеше, че трябва да е много интересно, така че на следващия ден да има какво да разказва. Всъщност тя имаше една доста удобна за другите дарба – дори и най–скучната случка, тя разказваше по най-забавния начин. Това я правеше желана компания за всякакви събития.

Разбира се, имаше своите недостатъци, макар че не ги смяташе за такива, а даже и за качества. Толкова много обичаше да има публика, че за да е сигурна, че ще задържи вниманието им, никога не преставаше да говори. Толкова много говореше, че понякога се натоварваше от собствения си глас.

Както вече може би се досещате, тя нямаше мъж до себе си, а и с всичките й тези „качества”, не се очертаваше скоро да има. За да приема по–спокойно този факт, тя се утешаваше с мисълта, че не й трябва.

Започна да усеща лека паника. Вече беше прозвъняла почти всичките си приятелки и никоя от тях не се навиваше на понеделнишката й оферта за правене на нещо. Но не се отказваше. След около час разочароващи откази от почти всички познати хора от телефонния указател, тя се просна разочарована на дивана.

Изведнъж я озари гениална идея. Често имаше такива или поне така ги възприемаше. Щом никой не иска да излезе с нея, тя щеше да направи социален експеримент и да излезе сама. Идеята й се стори брилянтна! Нямаше да е сама в апартамента си (което я потискаше), а самият факт, че е направила нещо толкова различно, щеше да бъде една доста интересна история, която да разказва на следващия ден.

Не и трябваше много време да мисли. Още със самото  хрумване на идеята, вече беше започнала да се приготвя.

Таксито я чакаше пред блока. Като никога, тя седна до шофьора. Беше решила, че социалният й експеримент започва веднага. По принцип не разговаряше с таксиметровите шофьори  - чуждите проблеми я натоварваха, но този път дори започна разговора. Каза на шофьора да кара без посока, а тя впоследствие щеше да  реши къде да слезе.  Той и разказа за някакъв нов клуб, намиращ се наблизо, към който много хора били пътували тази вечер. Без колебание, тя му каза  да кара натам. Вярваше в съдбата и знаеше, че нищо не е случайно. Усещаше, че това е щастливата й вечер и ще й се случат много интересни неща.

Мястото, пред което спря таксито, не приличаше много на клуб. Единствено опашка от хора, червено въженце и двамата солидни охранители, подсказваха, че може би там се случва нещо социално.

Тя се нареди на опашката и оглеждайки се,  забеляза, че е единствената жена. Това ни най–малко не я притесняваше. По скоро се опасяваше, че няма покана и няма да може да влезе. Но за щастие, червеното въженце веднага се отвори когато дойде нейният ред.  Опашката от хора слизаше по стълбите надолу, а тя просто ги следваше. Пред масивна, кичозна врата, стояха двама изискано облечени сервитьори, които подаваха на влизащите хора чаши, пълни с някакъв странен алкохол. Тя пиеше доста и почти нямаше коктейл, който да не беше опитвала. Това обаче беше нещо ново. Вкусът й хареса, а и количеството беше достатъчно.

Залата, в която се озова, наподобяваше бална, но с доста притаена светлина, мъжете бяха на групички и обсъждаха някакви, привидно важни казуси. Странното беше, че е все още беше единствената жена, но не провокираше никакъв интерес към себе си. Сякаш беше невидима.

Странното питие започна да предизвиква и подобно въздействие. Тя наблюдаваше себе си и останалите в залата отстрани. Беше като филм, а тя просто зрител. Добре облечените сервитьори минаваха и раздаваха някакви черни наметала на гостите, а през това време на импровизирана сцена, беше застанал някакъв човек с черна качулка и микрофон. Той говореше на непознат език – нещо като латински, но със силно изразен руски акцент. Докато размишляваше какво точно се случва, не забеляза как всички около нея бяха сложили същите такива качулки и не само това – дрехите им ги нямаше и бяха голи.

Като по сигнал, всички тези мъже се обърнаха и тръгнаха към нея. Ходеха бавно и пееха сектантска песен. Колкото и силно да беше действието на странното питие, съзнанието й се избистри мигновено. Ситуацията беше брутална, а нейната роля в нея – още повече. За секунди осъзна какво се случва, обърна се и почна да бяга към изхода. Той беше затворен, но до него имаше малък процеп, през който се виждаше светлина. Успя да се промуши и се озова пред нещо, приличащо на заден изход. За щастие беше отворен. Тя чуваше песента на приближаващите се към нея мъже, в паниката заплете роклята си на вратата и падна. Бързо  успя да се изправи и продължи да бяга. Три пресечки по–късно, вече беше почти сигурна, че се е спасила.

Чорапогащникът й беше разкъсан от падането, колената й ожулени. Гримът й се беше стекъл и размазал по лицето. Една част от и без това оскъдната и рокля, беше останала, някъде по пътя. Това обаче нямаше значение,  важното беше, че е успяла да избяга.

Някъде на бул. „Христо Ботев”, близо до министерство на Земеделието, реши да запали цигара. Както винаги нямаше запалка. Видя пред себе си една доста едра жена с минижуп и евтин вид, оказа се травестит. Тя се приближи до него и му поиска огънче. В същото това време се чуха сирени, обърна се, а до нея вече беше спряла патрулка. Двама полицаи, слязоха и започнаха да я дърпат, заедно с травестита към колата. Тя се опитваше да обясни какво се случва … но напразно.

Спряха пред 6-то районно. Полицаят отвори вратата и я изкара навън с белезниците. Отчаянието и беше пълно, срамът и абсурда, които чувстваше – неописуеми.

На вратата на районното, тя видя позната физиономия. И не само позната. Оказа се, че пред нея стои бившото й гадже. Онова гадже, което тя заряза преди няколко години под претекста, че иска да се развива, а неговата липса на амбиция, я спирало. Е, момчето, явно се бе вслушало в думите й и беше достигнал видимо до  висок пост в системата на МВР.

Какъв срам – той пред нея в пълния си блясък, а тя с белезници, заедно с травестит. Беше достигнала дъното, а оттам по-надолу просто не можеше. След всичко досега, нямаше да може да издържи и нощ в ареста, а и вече  силно искаше този кошмар да приключи най–после. Хвърли се в краката му и започна до го моли да й помогне. Той беше разбран, а и цялата случка, му беше доставила дълго чакано удоволствие. Накара да я освободят и поръча патрулка да я закара до дома й.

Вече се беше зазорило. Беше някъде към шест, шест и половина. Наближаваха блока й. В нея беше останало едно едничко желание, една едничка молба към съдбата– да се прибере тихо и кротко и да изтрие като с гумичка от душата си , всичко това което се беше случило. 

Стигнаха. Полицаят й отвори вратата, тя слезе…а пред блока бяха всичките й съседи. Съседите, чиито домове тя беше наводнила, защото беше забравила отворено кранчето в банята.

…Тя много обичаше да говори и много обичаше да разказва истории, дори и най–скучната можеше да представи по забавен начин…. Тази, обаче беше от тези, които никога няма да разкаже!

7 правила как никога да не изгубим ентусиазма си

Той е този, който ни кара да се чувстваме живи. Той ни помага да сме млади, дори като остареем. Той радва хората около нас. Той връща оптимизма ни и е нашите розови очила.

Него, често се опитват да ни го отнемат – ежедневните битови проблеми, забавянето на очакваните неща, проблемите в личен план, скуката и какви ли още не външни и вътрешно душевни фактори.

Затова трябва да има строго определени правила, които да спазваме, за да си задържим така жизнено важния ни ентусиазъм:

- Да бъдем социални – колкото се може по – рядко да оставаме сами, да комуникираме, да слушаме и да ни слушат. Всеки човек е ценен, от всеки има какво да научим и от всеки трябва да очакваме, че може да ни вдъхнови.

- Да се усмихваме – дори когато не ни е до усмивки. Да се сещаме за нещо, което преди ни е усмихвало. Нека се усмихнем на него. С усмивка изглеждаме уверени и по – лесно ще се преборим с недоброжелателя, който се опитва да ни вземе ентусиазма.

- Да се интересуваме от всичко – от различни жанрове книги, различни категории публикации, филми със странен произход, екстремни преживявания, опера, нощен живот, афиши за цирк, странни събития на нови места и когато е възможно пътувания – много пътувания – дори до съседния квартал. Не трябва да отричаме нищо. Никога не знаеш от къде ще излезе вдъхновението.

- Да се състезаваме – победата събужда ентусиазма. Всеки ден нови и нови състезания – с градския транспорт, със спуканата гума, с администрацията, в офиса, в компанията, със самите себе си.

- Да не се взимаме на сериозно – самоиронията води до качествен ентусиазъм, липса на чувство за хумор – просто до материализъм. Материализмът до алчност. Алчността до … смачкване на всичко, написано по – горе.

- Да се раздаваме – Да не пестим енергия и средства да радваме другите. Няма нищо по – ентусиазиращо от създаването на положителни емоции в хората около нас. Това са малките усилия за големите приятелства.

- Да не се разочароваме – трудно е и почти няма как да се предпазим, тъй като не зависи само от нас, но ако го приемем като малка загуба в голямото състезание, и начало на ново малко състезание – нещата изглеждат различно.

Не може да бъдем ентусиасти, ако не сме оптимисти. Мислете положително! 

Приказка за малкия ЧОВЕК и ГОЛЕМИЯ човек

Както всяка приказка и тази започва през едното време ….

И там някъде през девет планини в десета, имало един много малък ЧОВЕК. Малкият ЧОВЕК живеел в  селце с други много малки хора, толкова малки, че били напълно незабележими. Те имали своите малки къщички, малки картинки над камините, малки столчета, и малки телевизорчета. В малкото селце имало и малко фонтанче пред едно малко училище, а до него малка градинка с малки дръвчета. Идилията на малките неща!

НО там някъде, през девет планини в десета, живеел един ГОЛЯМ човек, ама наистина голям, толкова голям, че почти не знаел за съществуването на малките хора.

Напротив, знаел, и затова всеки път се забавлявал, знаейки, че ще им причини щети.

Той често излизал от бърлогата си, все пак там е скучно, и отивал до тези почти невидими малки хора.  Влизайки в тяхното малко селце, ГОЛЕМИЯТ човек започвал неистово да се забавлява – затова, че ще руши, ще властва и ще демонстрира надмощие.

  

През всичките тези години, малките хора се бяха научили как да се защитават. Бяха си изградили малки убежища под земята, в които, като чуят стъпките на ГОЛЕМИЯ човек да се скрият.

  

След като ГОЛЕМИЯТ човек смачка къщичките им и вилнее в селцето им, той доволен от своята победа, си тръгва … и така до следващия път, когато пак ще поиска да се позабавлява с малките хора… А те излизат от убежищата си и започват от начало да градят домовете си … И така, ден след ден, малките хора седят в малките си убежища, обладани от страх. Единствената надежда е, че той ще си тръгне – както всеки път. Най – големият им страх, е че ще ги смачка напълно.

Малкият ЧОВЕК, с който започнахме в началото, всъщност беше още по-малък от другите малки хора. Докато другите малки хора, се бяха захванали за работа и поправяха своите къщички, нашият малък ЧОВЕК, се  чудеше – защо така се прави? И не можеше да разбере…

  

  Реши да попита другите малки хора:

   

   - Защо позволяваме това?!

   - Защото така трябва … - отговорили в един глас те

Малкият ЧОВЕК, обаче не искаше да повярва, че нещата се случват, просто, защото така трябва … Той не вярваше в силата на толкова по – ГОЛЕМИЯ човек..

И ето, стъпките на ГОЛЕМИЯ човек отново ехтяха в далечината. Малките хора започнаха да се прибират в малките си убежища, знаейки че ГОЛЕМИЯТ човек отново ще смачка къщите им …

  

В суматохата,  въпреки че, малките хора били много задружни, изпуснали от погледа си, нашия малък ЧОВЕК. А ТОЙ беше решил, да покаже несъгласието си – гласно. Да пренебрегне страха и незначимостта си ... . Той не знаеше защо ГОЛЕМИЯТ човек е голям, с какво бе го постигнал, какви успехи е имал, в колко общо значими битки е победил … на колко други хора е помогнал …

Малкият ЧОВЕК стоеше гордо на малкия площад решен, че ще се опълчи срещу тиранията.

ГОЛЕМИЯТ човек не закъсня. Пристигна с бавна тежка крачка – точно навреме.

В селото, както винаги, нямаше никой … ГОЛЕМИЯТ човек и не очакваше бурно посрещане. Без да губи време, той започна да мачка - къща по къща. Стигна до средата на селцето. Върху фонтана, който тъкмо щеше да смачка – видя някаква движеща се частица. Частица, защото била толкова малка, че ГОЛЕМИЯТ човека се навел от любопитство да види какво е? И видял малкия ЧОВЕК, който гордо седял на върха на фонтана, така че да бъде забелязан. Всъщност малкият ЧОВЕК стоял там, треперещ и в паника, и вече без ясна представа, какво точно прави. Знаеше едно – готов е за смъртта – но по добре тя, отколкото властта на ГОЛЕМИЯ човек..

ГОЛЕМИЯТ човек бил втрещен – що за наглост - помислил си той. Не са ли тези, като него в мишите си дупки, където ги изпратих?!

Мислейки това, което е едно много бавно действие за ГОЛЕМИЯ човек, малкият ЧОВЕК се провикнал (смелостта му е непозната и до ден днешен):

- Хей, ТИ… 

   ГОЛЕМИЯТ човек чул жужене, реагирал на звука, и се обърнал. Малкият ЧОВЕК продължи:

-  Какво ти дава право да тормозиш всички нас .. (малка пауза) … ти си просто ГОЛЯМ , остави ни да бъдем щастливи…

Произнасяйки „щастие”, малкият ЧОВЕК придобил кураж, и продължи:

-  Знаеш ли ти какво е ЩАСТИЕ? Знаеш ли ти, какво е ЛЮБОВ? Знаеш ли ти какво е ПРИЯТЕЛСТВО? Знаеш ли ти какво е СЕМЕЙСТВО?!

ГОЛЕМИЯТ човек, все пак бил толкова впечатлително ГОЛЯМ, че никога досега не му се бе налагало да говори… И като всеки ГОЛЯМ човек, единственото нещо, което можеше да направи – бе да смачка малкия ЧОВЕК. И той посегна … Но малкият ЧОВЕК продължи да говори, все там отгоре на фонтана, и дори за секунда не помръдваше:

-   А, сетих се? – каза с ирония той – Ти всъщност си просто ГОЛЯМ, и това е единственото, което си. И това ти дава право да тормозиш и убиваш другите. Всъщност – продължавал малкият ЧОВЕК - Ти си жалък, защото нямаш чувства. Защото нямаш мисъл. Защото дори нямаш с кого да споделяш своята жалкост.

Малкият ЧОВЕК, вече бе сигурен, че ще бъде премазан от ГОЛЕМИЯ човек… В същото това време, другите малки хора се бяха подали на прозорчетата на убежищата си и искаха да спасят малкия ЧОВЕК, но ги бе страх.

Малкият  ЧОВЕК, стоеше там, все толкова малък на ръст, но много по – голям в мислите си. ГОЛЕМИЯТ човек бе обзет от ярост, толкова силна, че целият бе позеленял. В него бушуваха чувства, което само по себе си беше нещо абсолютно непознато. Толкова непознато, че тялото му, цялото, трепереше.

ГОЛЕМИЯТ човек вдигна ръката си възможно най – високо, за да удари възможно най – силно малкия ЧОВЕК. Толкова високо, че ръката му докоснала слънцето. И тъй като ГОЛЕМИЯТ човек бил студен и изпотен от ярост, докосвайки слънцето, той се вкаменил. 

Малкият ЧОВЕК, не очакваше такова развитие и гледаше изумен случващото се. Учуден, как точно стана това.

Малко по – малко, започна да осъзнава, че той, самият той, е направил това. И да, успял е да го победи. Успя със смелостта и сърцето си. Смачка ГОЛЕМИЯ човек!

Другите малки хора започнаха да излизат от малките си домове, втурвайки се да прегръщат и величаят малкия ГОЛЯМ ЧОВЕК. Край на страха, край на тормоза.

От този ден, малките хора вече не бяха толкова малки. Взимайки пример от малкия ГОЛЯМ ЧОВЕК, те започнаха да вярват в себе си, да имат и защитават мнението си, да бранят домовете си и да се гордеят с успехите си.

А да… вкамененият голям човек, стоеше там в средата на селцето и пазеше сянка на малките хора през топлите летни дни. 

До колко човек има нужда да живее в илюзия или разликата между красотата на илюзията и личностната борба?

  Всички обичаме да създаваме около себе си илюзия - за работата, приятелите, връзките си. Създаваме илюзия, мислейки си, че се борим за нея. А когато илюзията срещне реалността, го приемаме като загуба в борбата. Всъщност ние не се борим, за да защитаваме себе си, хората и идеите си, а за да задържим максимално дълго илюзията си. От тук произлизат и „игрите” с партньорите и клиентите ни, във взаимоотношенията ни, игрите със самите себе си. Борбата за успех, за реализиране на идея, за здрави приятелства, за стабилна връзка и американски щастливо семейство всъщност е илюзорният свят, в който ни се иска да живеем. 

Прекрасно! … 

  Проблемът е когато моята илюзия срещне чуждата… 

  Възможно ли е да има две еднакви илюзии?